Velina Minkoff



            Flora was the granddaughter of our neighbors from downstairs. She was visiting for the Christmas holidays, and we were together all the time at our flat or her grandparents’. Her hair was short, but she said it would grow out even longer than mine in no time. I showed her all my toys, books and collections. We watched telly. Flora didn’t speak English yet, so I explained what my favourite programmes were about. She wanted the exact same Barbie doll I had begged my parents for since summer and they kept telling me to write to Father Christmas for it: the Singer-Superstar with the glitter strap dress and the diamond necklace. Flora’s grandmother took us shopping and bought it for her. Flora’s grandfather was the Ambassador of the People’s Republic of Bulgaria in London.

            When the holidays were over, my mother told me Flora was going to be in my class.

            “You’ll have a Bulgarian friend to go to school with now,” mum sounded enthusiastic. “You’ll introduce her to everyone and help her with the schoolwork because she’s new.”

            Fox School was rectangular and beautiful, with a garden on the roof where every class planted flowers in old pots. It was close to where we lived on Kensington Park Road, and either mum or dad would walk me there every morning, then pick me up in the afternoon. We’d go to Hyde Park to feed the ducks at the Serpentine, stop by Wimpy’s for a take-away hamburger or by the sweet shop for a snack. But when I started going to school with Flora, her grandfather’s chauffeur would drive us there in the black Mercedes, then wait for us after school and drive us home.

            All my friends and teachers thought Flora was my sister because we spoke Bulgarian to each other and because her grandmother had bought her stretch jeans and multi-coloured leg-warmers like mine. I explained that she had just come to London and was my neighbour from downstairs, and that her grandfather and my dad worked together at the Bulgarian Embassy. Then everyone said they always thought I was British.

            Every morning at assembly, Flora sat beside me on the floor, silent, as I sang along with the whole school. Our teacher, Miss Simpson, called me aside one day.

            “Sophia, why doesn’t your friend sing like everybody else?”

            “She doesn’t know the songs yet,” I explained.

            “Then maybe it’s a good idea for you to take a book home and sing them together after school. Flora’s English has really improved thanks to you, so now please help her learn the songs because the Easter concert is coming up,” Miss Simpson smiled and handed me a copy of Songs of Praise.

            Every afternoon, after we finished our homework, I would make Flora sing with me.

Oh Mary, Oh Mary

Oh, what will you do

With your ointment so rich and so rare?

“I’ll pour it all over the feet of the Lord

And I’ll wipe it away with my hair,”

She said.

“And I’ll wipe it away with my hair.”

            The head of Flora’s grandfather sprang through the door of her room, which we had left slightly ajar one evening.

            “What are you two singing?” he asked without smiling.

            “We’re getting ready for the Easter concert at school, granddad,” Flora said. “Sophia is helping me learn the songs.”

            “Splendid. Run along, now, Sophia, your parents are waiting for you, it’s late.”


         After the Easter concert, dad announced I would be moving to a new school. Fox is very small, he told me, and I wouldn’t have any Bulgarian friends there anymore since Flora was going back to Bulgaria for good in the summer. So, in autumn, I was to go to a bigger and nicer school in Chelsea, where all of the Bulgarian children from the Embassy went. I’d be picked up from our house in a mini-bus, then driven back in the afternoon. Dad had seen the school already, he promised me I would love it.

            “Daddy, I have my English friends at Fox, and I was supposed to play the xylophone at the Christmas concert this year.”

            “It’ll be better, you’ll see. And it’ll be easier for me and your mum, we won’t have to take you to school every day.”

            I cried to my mother.

            “I liked it better when you or dad would pick me up after school and we’d walk home. Why can’t it be that way again when Flora leaves?” I appealed, realizing how suffocating the flesh-coloured leather interior of the Mercedes was.

            “Darling!” Mum’s laugh sounded forced. “You’re ten years old! You can’t cry about things like that, you’re not a baby anymore.”

            That was the last my parents would hear of it. Soon it was May, and I walked slowly down the stairs of Fox School of Kensington, fingering the cool, glossy brick walls for the last time.


            Dad was right, I liked Marlborough School of Chelsea. It looked like a castle from the days of knights and fairies. The entrance had a curved stone staircase, at the top of which “Est. 1898” was engraved on a circular stone ornament. The playground was big. One part was a football square, where the boys scraped pale knees raw at soccer, the other had hopscotch squares painted on the asphalt for the girls.

            On the first day, Miss Freeman, my teacher, smiled at me.  There was a large aquarium in the classroom with a chunk of see-through jelly in it, evenly dotted with something that looked like black lentils.

            “Those will become tadpoles soon,” Miss Freeman said to the class. “The dots will grow tails and then legs, so in spring we’ll take them to the pond in Hyde Park.”

            At assembly, I sat cross-legged on the floor with my new classmates. Halfway through the first song, I was gently tapped on the shoulder and summoned over by a teacher. She lead me to a classroom where all the Bulgarians I had come to school in the mini-bus with were busy reading books, playing games and sitting around talking.

            “You know almost everybody in here, don’t you, Sophia,” the teacher said. “The girl over there is Anna, and her brother Sergei. They’re from the Soviet Union. And that’s Yaroslav from Czechoslovakia. I’m Miss Skelton, and I’ll be over there.”

            I blinked around the room. Alexander, a tall and skinny thirteen-year-old Bulgarian, came over to me.

            “We wondered where you were,” he sneered. “But you’re new here, we might have known you’d wandered off to assembly.”

            “Why aren’t we at assembly with everybody else?” I asked.

            “Don’t be ridiculous,” said Alexander. “We come from a communist country, we can’t be singing songs of praise, silly.”

            The school was singing in the distance. They were practicing for the Christmas concert. I sat alone in a strange chair and wondered if they had a xylophone at Marlborough.

We three Kings of Orient are

Bearing gifts we traverse afar

Field and fountain, moor and mountain

Following yonder star.

            Miss Skelton walked us back to our respective classrooms after assembly.

            Dinner was served in the hall, and we got strawberry jam tarts for dessert. My new classmate, Sadie, who had waist-length hair of yellow gold, the exact same colour as her freckles, told me:

            “You’ve got red on your nose, you have!”

            She giggled and handed me a tissue.


            At home-time, I stood by Marlborough School’s stone fence on Chelsea Avenue with the rest of the Bulgarian children, waiting for the mini-bus from the Embassy. Alexander pulled my ponytail and I told him he was a stupid bloody twit, but otherwise I didn’t really talk to anyone. I watched the double-deckers go by in opposite directions. Huge, flying smears of scarlet red.



            Флора беше внучка на съседите от долния етаж. Беше им дошла на гости за Коледната ваканция и бяхме заедно през цялото време, у нас или у тях. Косата ѝ беше къса, но тя ме увери, че за нула време щяла да порасне дори по-дълга от моята. Показах ѝ всичките си играчки, книжки и колекции.

            Гледахме телевизия. Флора не знаеше английски и аз ѝ обяснявах за какво се разправя в любимите ми предавания. Тя искаше куклата Барби, за която още от лятото обмислях писмо до Дядо Коледа—звездата певица с блестящата рокля с презрамки и диамантената огърлица. Бабата на Флора ни заведе по магазините и ѝ я купи. Дядото на Флора беше посланикът на Народна Република България в Лондон.

            В края на ваканцията мама ми каза, че Флора щяла да бъде в моя клас.

            “Ще си имаш българско другарче, с което да ходиш на училище,” мама звучеше ентусиазирана. “Ще я запознаеш с другите деца и ще ѝ помагаш с уроците, защото е нова.”

            Училището ми беше правоъгълно и красиво, с градина на покрива, където всеки клас си имаше кътче, в което засаждаше цветя в стари саксии. Беше близо до нас на Кенсингтън Парк Роуд и мама или татко ме водеха сутрин и идваха да ме вземат следобед. После минавахме през магазинчето за вестници, откъдето ми купуваха бонбони или шоколад и отивахме на разходка до Хайд Парк да видим патиците в езерото, а понякога на връщане си взимахме хамбургери за вкъщи. Но когато започнах да ходя на училище с Флора, шофьорът на дядо ѝ ни караше сутрин с черния Мерцедес и ни чакаше да ни върне вкъщи след часовете.

            В училище приятелите ми и учителите бяха започнали да ме питат дали Флора не ми е сестра, защото си говорехме на български и защото баба ѝ ѝ беше купила ластични дънки и шарени чорапи като моите. Аз обяснявах, че Флора отскоро е в Лондон и че ми е съседка от долния етаж. И че дядо ѝ и баща ми работят заедно в българското посолство. Тогава всички казваха, че винаги ме били мислили за англичанче.

            Всяка сутрин цялото училище се събираше във физкултурния салон на песнопение. Флора седеше безмълвно до мен, докато аз пеех в един глас с цялото училище. Учителката ни, Мис Симпсън, ме извика настрана един ден.

            “София, защо твоето другарче не пее с останалите?”
            “Още не знае песните,” обясних аз.

            “Тогава може би ще е по-добре да вземеш една песнопойка вкъщи и да ги пеете заедно след училище. Флора много напредна с английския благодарение на теб, затова моля те да ѝ помогнеш да научи песните, защото Великденският концерт наближава.”

            Мис Симпсън ми се усмихна и ми подаде книгата с молитвени песни. 

            Всяка вечер, когато си напишехме домашните, аз карах Флора да пее с мен.

О, Марио, Mарио, що

ще сториш с твойто тъй гъсто

и безценно миро?

“Нозете на Бога с него ще умия

и с косата си ще го попия,” рече Мария.

“С косата си ще го попия.”

            Главата на дядо ѝ щръкна през процепа на вратата, която бяхме оставили открехната една вечер.

            “Какво пеете вие двечките?” попита ни той без усмивка.
            “Готвим се за Великденския концерт в училище, дядо,” обясни Флора. “София ми помага да науча песните.”
            “Чудесно,” с равен глас каза посланикът. “София, хайде вече, става късно, вашите сигурно те чакат.”


            След Великденския концерт татко ми каза, че ще се местя в ново училище. Старото било много малко, а и нямало да си имам вече българско другарче, тъй като Флора си заминавала за България в края на учебната година. Наесен съм щяла да започна в по-голямо и по-хубаво училище в Челси, където ходели всички български деца от посолството. Микробус щял да ме взима от къщи и да ме връща обратно следобед. Татко вече беше видял училището и ме уверяваше, че страшно щяло да ми хареса.

            “Татко, тук си имам английски другарчета, освен това трябваше да свиря на ксилофон на следващия Коледен концерт!”
            “В новото училище ще ти е по-добре, ще видиш. И за нас с мама ще бъде по-лесно, няма да трябва всеки ден да те водим и да те взимаме.”

            Разплаках се на мама.

            “Толкова беше хубаво, когато с татко ме взимахте след училище и се прибирахме пеша. Защо не може да бъде пак така, когато Флора си замине?” умолявах аз. Седалките с цвят на човешка плът в кожения салон на черния Мерцедес бяха толкова подтискащи.
            “Маменце!” Mама се засмя, но малко насила. “Вече си на десет години! Не може да плачеш за такива неща, не си малка!”

            Колкото и да ги молех, нашите не искаха да чуят повече за старото ми училище. Дойде май месец, аз слязох по главното стълбище и за последен път плъзнах пръсти по хладните лакирани тухли на стената.



            Татко беше прав. Новото училище много ми хареса. Приличаше на замък от времената на феи и рицари. Входът беше от сив камък, над него на кълбовиден орнамент пишеше: “Основано през 1897 г.” Дворът беше огромен, разделен на две с подобни кълба върху два портала, на които пишеше съответно “Момчета” и “Момичета.” В едната част момчетата разкървавяваха бледи колене в игра на мач, в другата на асфалта бяха нарисувани квадрати с числа в средата и момичетата с подскоци играеха “Дама” през междучасията.

            На първия учебен ден Мис Фрийман, нашата учителка, ми се усмихна. В класната стая имаше огромен аквариум с парче прозрачно желе в него. По желето бяха равномерно разположени точки, които приличаха на черни зърна леща.

            “Скоро ще станат попови лъжички,” Мис Фрийман обясни. “От точките ще израснат опашки, след това крачета. Тогава ще отидем да ги пуснем в езерото на Хайд Парк.

            Тръгнахме към физкултурния салон за песнопение. Седнах по турски на пода с новите си съученици. По средата на първата песен, една учителка ме потупа по рамото и ме извика настрани. Заведе ме в една класна стая, където всички българчета, с които бях дошла в микробуса, седяха и четяха, играеха игри или си приказваха.

            “Познаваш повечето деца тук, нали, София?” попита ме учителката. “Момиченцето там е Анна, с брат ѝ Сергей. Те са от Съветския Съюз. А това е Ярослав, от Чехословакия. Аз съм Мис Скелтън. Обади ми се ако имаш нужда от нещо.

            Огледах стаята с присвити очи. Александър, високо и кльощаво 13-годишно българче, дойде при мен.

            “Чудехме се къде си отишла,” заяви ми той с изкривена физиономия. “Ама ти си нова, трябваше да се досетим, че ще се замъкнеш на песнопение.
            “Защо не сме в салона с всички останали?”
            “Много си тъпа. Ние сме от комунистическа страна. Не можем да пеем религиозни песни.”

            Чувах учениците как пеят в далечината. Репетираха за Коледния концерт. Седнах сама встрани и се зачудих се дали в новото училище имаха ксилофон.


Ние сме трима крале

От Ориента, идем с дарове

През реки, поля и планини,

Подир звездата, що в небето блести...  


            Мис Скелтън ни отведе по класните стаи след песнопението.

            В столовата ни сервираха обяд. Имаше сладкиш с ягодов конфитюр за десерт. Сейди от новия ми клас, усмихнато момиче със сламеноруса коса до кръста и златни лунички, се разкиска насреща ми:

            “Имаш конфитюр на носа! Целият е червен!”

            И ми подаде салфетка.



            След часовете застанах до оградата на новото ми училище на Челси Авеню и зачаках микробуса от посолството заедно с другите българчета. Александър ме оскуба и аз му казах, че е мръсен гадняр, но иначе не си приказвах с никого. Гледах как двуетажните автобуси се разминават по улицата, огромни летящи яркочервени петна.

Velina Minkoff

Velina Minkoff was born in 1974 in Sofia, Bulgaria. She holds a Bachelor’s degree in English from UCLA with a track in Creative Writing—Fiction, and a Master’s degree in European Studies from the University of Amsterdam with a track in European culture and history.

She started writing short stories within the UCLA Creative Writing—Fiction program under authors David Wong Louie, Carolyn See, and Aimee Bender. In 2000, her story The Old Woman received the Harry Kurnitz Creative Writing Award.

Velina is the author of a collection of short stories entitled Red Shorts, which came out in English from Colibri Publishers in 2001. Her debut novel The Red and Blue Report of the Green Ameba appeared in Bulgarian by the same publisher in 2015. Her short stories have been published in Split PeasFiction and Photography, Literaturen ForumLiteraturen Vestnik, Vagabond Magazine, and GRANTA Bulgaria.

Over the years, Velina has translated several books, plays, films, poems, and short stories to and from English and Bulgarian. She was selected as a participant in the Translators’ Atelier Workshop of the Elizabeth Kostova Foundation for three years in a row and is a member of the Bulgarian Translators’ Union. In 2014, Velina was awarded a Sozopol Fiction Seminars fellowship by the Elizabeth Kostova Foundation.

Velina lives in Paris, where she teaches English, freelances as a translator and editor, and is currently working on a short story collection in the Bulgarian language, which will include her own translations of short stories she originally wrote in English.