Izidora Angel translating Hristo Karastoyanov

In 1954, the remains of the great Bulgarian poet Geo Milev were uncovered in a mass grave at the outskirts of Sofia, nearly thirty years after he had been secretly executed by government agents. He was recognized only by the blue glass eye in the right socket of his skull—he had lost his real one fighting for the very country which would order his execution in 1925 for publishing the anti-fascist—and therefore inconvenient—periodical Plamuk (Flame), and within it, his epic poem September.

The Same Night Awaits Us All: Diary of a Novel follows a deconstructed narrative approach and a diary entry format set to the dates on which it was written. It imagines the last year and a half of the legendary poet’s life alongside numerous political events happening around the world at the time. The novel also resurrects the poet’s friendship with the legendary anarchist Georgi Sheytanov.

Although taking place in April of 1925, the following excerpt feels all too real in the face of today’s political realities—an unprecedented terrorist attack takes place in Sofia’s city center (still considered one of Europe’s bloodiest), and it is used as an excuse to commit atrocities against individuals, violate freedoms, exercise brutal artistic suppression, and in the end contribute to communism’s culturally bankrupt, tyrannical 45-year reign in Bulgaria.

Characters in the excerpt:

Geo Milev—German-educated, avant-garde writer, multi-lingual translator, editor and magazine publisher; one of the fiercest apologists of modernism and expressionism in his native country; author of potent poetry including the incendiary poem September. Despised by conformist literary circles and pseudo intellectuals, and targeted by the government.

Mila Geo Mileva—Geo Milev’s wife and protector of his legacy. An incredibly educated, stoic, and alive woman who raises her daughters alone after her husband disappears and never remarries.

Nikola Geshev—Referred to as Bulgaria’s “super policeman”, he reaches the peak of his influence at the end of the 1930s, when he becomes commander of the second department of the Bulgarian Secret Police. Sworn enemy of anarchism and alongside it, anyone who threatens Bulgaria’s fascist aspirations. In the book, he is the one who personally orders Geo Milev’s execution.

Georgi Sheytanov (alluded to) —Notorious anarchist on the run, most wanted man in the land, and, crucially, financial sponsor of and contributor to Geo Milev’s periodical. So as not to “pull the devil by the tail” his bylines read Georgi Vassilev or Georgi Shaytov.

[May 2, 2013, Maundy Thursday]

Around midday on April sixteenth, one thousand, nine hundred and twenty-five—Maundy Thursday—Sofia’s city center resembled a fairground: all of the capital’s streets and squares and boulevards—Maria Louisa, the Banski Square and across it on both sides of Turgovska and Dondukov—brimmed with quickly-erected stands and tables filled with sweet Easter cakes, popcorn, sunflower seeds, chickpeas, bonbons, Turkish delight, red rooster-shaped suckers, caramelized apples, cotton candy, gimcracks and all kinds of knickknacks for the Shopki girls—rings, bracelets, necklaces, earrings, combs, and mirrors . . . Watches with painted dials and cloth straps for the kids and miniature flags and high-pitched clay whistles shaped like tiny birds and water pitchers; marionettes that jumped and twisted like gymnasts when you gripped the crisscrossed sticks holding up their strings; beautifully decorated wooden Easter eggs and postcards depicting the resurrected Jesus, glassworks of all sorts and endless trinkets. Crowds flooded from all directions with a mighty stomp and clamor. Only the mournful din of the brass music up the street in front of the St. Nedelya Cathedral, where the funeral service for the Army Reserve General Konstantin Georgiev—assassinated by a communist terrorist two days prior—threatened to destroy the jubilant mood. But only in part.

Mila Geo Mileva, the poet’s wife, stood at the staircase beating the dust out of her husband’s books. She knew there was no housework to be done on a holiday, but the books gathered dust so quickly in the house above the noisy Maria Louisa boulevard, that she had to clean them constantly because of the children, holiday or not.

She hadn’t a clue as to what time it had been when a fearsome explosion shook the windows and a whirl of wind blew her hair back. She screamed, dropped the books and rushed into the room where the children had been. The little girls hadn’t even been frightened, they appeared more curious as to what had happened as the poet had thrown himself on the floor to cover his daughters Bistra and Leda once the blast shook the building. They all got up and leaned over the windows to look. They saw brutalized people—covered in debris, red brick dust and glistening shards of glass—screaming, terrorized, running from the cathedral down towards the Bania Bashi mosque and trampling the street stands as they went.

  Above St. Nedelya, the architect Lazarov’s stern creation, still St. King to many, puffs of black smoke and ash slowly rose up from the tattered roof of the church as if straight from the devil’s furnace. The black cloud cast its heavy shadow over the entire square, imbuing the air with the smell of brimstone and sulfur.

As if suddenly sensing what lie in store for them, Mila whispered:

“Dear God, please no.”

[May 3, 2013, Good Friday]

Then the check-ups started. Two agents appeared at their doorstep around midnight about seven days after the attack. Everyone at the house was asleep, except for the poet Geo Milev, who was up checking galley proofs and he opened the door for them.

He soured at having his work interrupted but the two agents were exceptionally courteous—apologizing profusely when they heard the children wake from the strange voices in their house, sleepily protesting as their mother whispered, anxious but gentle, not to worry. They were simply checking the address registrations of everyone in Sofia, nothing more, they said. The poet brought them his documents. As one of them checked the papers, the other, still so very politely asked whether the poet minded if he lit a cigarette. He spoke hushedly, almost whispering so as not to wake up the children on the other side of the slight curtains dividing the living room from their bedroom. The poet answered that he could, of course, and the agent took a box of Tomasyan cigarettes out of his coat pocket. He offered one to the poet, but the latter preferred his own Sultanie, which he kept inside his army brass tin.

 “You have a trial coming up soon,” the agent smiled at him, “isn’t that right, Mr. Milev?”

The poet cracked his mouth into something resembling a smile and mumbled that yes, there was something like that.

“I can tell you didn’t recognize me!” The other kept smiling.

The poet looked closer. The man did seem vaguely familiar. But he couldn’t recall where he’d seen him, let alone what his name was.

“I had the honor of personally validating your address registration,” the man kept on, “last year, in February. You were a little late getting it registered, but I let it slide, didn’t I!  Geshev,” he reminded him warmly. “Nikola Geshev!”

“Oh yes, of course. I remember you.”

“I’m not there anymore,” the other went on. “I’m not at the housing commission! Archiving is such tedious work . . . See, even you couldn’t remember who I was. No one remembers a clerk!”

He waved his hand dismissively.

As he spoke, the agent’s fingers leapt between the scattered sheets of paper, galley proofs and books on the poet’s desk—his eyes seemed calm and his gaze affable, but his fingers were hunting for something.

The poet clenched his jaw, there was nothing he detested more than having someone go through his things, but he held his tongue because his kids were right there.

“Ha!” the other exclaimed. “May I?”

Before the poet could answer, the agent picked up a yellowed copy of “Reflections on the Revolution in France.”

“Edmund Burke?” he said surprised. “Incredible! Is this a first edition, too?”

The poet responded sourly that yes, it was a first edition; he’d picked it up from some bouquinistes in London. He then reached over to take his book, but Geshev absentmindedly pulled his hand back.

“You never cease to surprise me, Mr. Milev,” he said. “You’re reading an author who writes against the social revolution. Very interesting!”

The other agent was done looking through the poet’s documents, as well as those of Mila and her sister and looked at him with tired eyes, but Geshev hissed for him to wait outside and began to recount being a student in Italy, where he too read a lot about the French Revolution. Which is how he had come across Edmund Burke’s reactionary theories.

He put the book back and whispered as if confiding something that out of everything connected with the French Revolution, most fascinating to him was the fact it was a revolution that birthed the perfect executioner’s tool—the guillotine! He’d read everything he could find about the guillotine, and he was most struck by the concern of the revolution’s leaders that death sentences be carried out . . . humanely. They sentenced hundreds of people to death yet they wanted death to happen quickly! They had wanted to improve on hanging, which was long and torturous for the condemned . . . not to mention the horror of being burned at the stake or the barbarianism of being drawn and quartered—up until then, the only three ways death sentences were carried out. Only those in high standing had their heads cut off with an axe! Mercy for the highest bidder.

The poet discerned a cold covetousness in the other’s whispers.

“The irony here of course being that Doctor Guillotin himself was utterly opposed to the death penalty. But one day they called him in and ordered him to devise a new way to kill. And I’m not sure whether you know this or not, Mr. Milev, but the guillotine as we know it was not actually built by Dr. Guillotin. It was someone else, also a doctor, a surgeon perhaps . . .  Antoine Louis, yes. And he in turn asked someone else—a harpsichord maker, German guy, I’m forgetting his name now . . .”

“Schmidt,” the poet interrupted.

“Say again?” Geshev was caught off-guard.

“His name was Tobias Schmidt,” the poet replied edgily, “and he built pianos, not harpsichords.”

“Oh is that how it was?” the other raised his eyebrows. “True, pianos and harpsichords are indeed different, aren’t they? See, I’m starting to forget things. So anyway, on the seventeenth of April, seventeen ninety-two, at ten o’clock in the morning, they tested the new machine for the first time. The first guillotining took place, so to speak! I don’t know if you know this, but that first test run was attended by Paris’s chief executioner—Charles Henri Sanson, so that he could personally approve the apparatus . . . give the go ahead, so to speak. And, well, he obviously did, because not a week later it was already put into operation. The first to have his head cut off was just an apache, a vagabond, not even a bandit in the real sense of the word, a pickpocket. And do you know how the story goes, Mr. Milev? The crowd, if you can believe it, was terribly disappointed! The people had gotten so used to executions taking at least an hour, and for the condemned to be tortured, frenzied, twitching, eyes popping out, biting their tongue, even, pardon me, shitting themselves as they’re being hanged . . . But here was this guillotine—hryas!—and it was all over.”

“Very interesting,” the poet tensed up, “now if you’ll excuse me . . .”

“One second,” the other stopped him. “May I just finish my thought . . . I beg your pardon, but it’s been such a long time since I’ve spoken to an intelligent man. By the way, after Dr. Guillotin died, his family petitioned the state to change the name of the guillotine! They didn’t want executions referred to as “guillotining,” either. Moreover, people already referred to the guillotine it as the Louisetta, assuming that it was Louis who’d really invented it, not the doctor. But the government refused. So do you know what the family did?

“No,” the poet groaned. “What?”

“Very simple!” Geshev exclaimed with affected nonchalance and dead, soulless eyes. “They changed their name. And guillotine stayed! Life, what are you going to do? But it was something else I was going to tell you. So after they tested the guillotine with that lowlife apache, they went to the aristocrats—Louis XVI, his wife Marie Antoinette, and so on, and after that, they went after their own people. And then the industrialization of beheadings really began!

But, not long after, word spread the guillotine wasn’t that humane after all. Doctors claimed the head lived for at least fifteen minutes after it was cut off! Even now the books I read in Italy were filled with eyewitness accounts of detached heads’ eyelids opening and closing, blinking, mouths moving their lips . . . things of that nature. I even read that when they cut off Charlotte Corday’s head, her face expressed in no uncertain terms her absolute indignation at what had been done. This was written somewhere by the executioner Sanson himself . . . I’m only telling you what I’ve read on the subject, of course—I haven’t witnessed a guillotining personally, I’m only interested in it theoretically.”

“I know something else,” the poet couldn’t resist. “This same Charlotte Corday was Pierre Corneille’s great granddaughter.”

“Is that right?” Geshev lit up. “That same Corneille, the poet?! Would you look at that. It will turn out the world really is a small place, won’t it?”

He shrugged, relishing a drag from his cigarette, and asked after the poet and his new magazine, Ember, would the first issue come out soon because he was awaiting it with great anticipation. He missed the now defunct Flame terribly. He said it just like that—he missed it terribly. He could hardly wait for Ember to come out.

“I hope,” he remarked buoyantly, “that it is exactly like Flame. After your articles,” he stressed, “I liked Georgi Vassilev’s articles best. A great polemicist! I am assuming that he will continue contributing to Ember as well? I wonder if you might one day introduce me to this contributor. . . he goes by Shaytov as well, doesn’t he? I am dying to have a chat with him sometime!”

The poet started but hid it and only hmmed in agreement.

“And here you are, awaiting trial,” Geshev added solicitously. “I’m probably the last thing you need right now. The trial is set for the fourteenth of May, if I remember correctly . . . I personally find it rather unfair that you are on trial for writing September. How absurd that you wrote a poem in 1924, after the article incriminating literary works for inciting class hatred was removed from the Law for the Protection of Bulgaria! It just isn’t right. I promise you I will be in the courtroom that day to listen to what you have to say! It’s sure to be riveting . . .”

“Riveting, yes, no doubt,” the poet groaned. “Better that it wasn’t happening at all. But we’ll see, we’ll see.”

“We will most certainly!” Geshev said energetically as he surveyed the room for an ashtray. “By the way, I do have a copy of September. It’s inside an issue of Flame some friends of mine brought over. I might even recall a line or two . . .


…The people’s voice
is the voice of God…
The people,
By a thousand knives,
Poorer than beggars,
Of brain
And nerve
From the darkness and fear
Of their lives
—And wrote with their blood

He pierced the poet with zeal.

“When that ridiculous trial is over, Mr. Milev, I’ll stop by so you can autograph the booklet for me . . . and then perhaps introduce me to Georgi Vassilev, I hope . . .”

Now Geshev really seemed as though he was leaving, but he suddenly thought of something again and turned around.

“Apropos, Mr. Milev,” he whispered, “the Industrial Revolution, in turn, gave birth to the electric chair! Doesn’t it seem as though every revolution first invents a new way to kill, and only then gets around to thinking up new laws?”

He tipped his hat and left.

The poet locked the door behind him and stepped back into his office where books, papers and proofs shrouded the small writing table and his typewriter stuck out amidst everything, and went to open the window. When he did, he felt the crispness of the cool April night but he also caught the smell of something else. A heavy, cloying scent. It wasn’t coming from the viridescent trees in the garden across from their bathroom.

It was reminiscent of carrion.

Not exactly carrion, but rather burning flesh.

* Geo Milev, September, 1924; Translated from the Bulgarian by Peter Tempest, 1961

[2 май 2013, Велики четвъртък]

По обед на шестнайсети април хиляда деветстотин двайсет и пета, навръх Велики четвъртък целият център на София бил като панаир. По „Мария Луиза“, по банския площад, отсреща по „Търговска“ и по „Дондуков“ оттатък „Търговска“ – навсякъде било пълно с всичките онези набързо вдигнати бутки, сергии и маси, където се продавали козунаци, пуканки, семки, леблебии, бонбонки, локумчета, захарни петлета, захаросани ябълки, захарен памук, евтини джунджурийки за момите шопкини – пръстенчета, гривнички, гердани, обеци, гребенчета, огледалца, а за децата неистински часовничета с изрисувани циферблати и с каишки от плат, байрячета и бълбукащи глинени свирки като пиленца и стомнички, човечета на конци, дето подскачат и се премятат като гимнастици, щом им стиснеш двете тънки летвички, дървени писани яйца за надборване, цветни картички с възкръсналия Иисус, стъкларийки какви ли не и бръмбъзъци всякакви... Народът се стичал като реки от всички посоки с могъщ тропот и гълчава. Само траурното дъднене на духовата музика горе пред черквата, където щяло да е опелото на запасния генерал Георгиев, донейде нарушавало усещането за празник. Но само донейде...

Точно тогава Мила отупвала на стълбището праха от книгите от библиотеката на поета. Знаела, че на такъв ден не се работи нищо, но в оная къща над шумния булевард книгите бързо хващали прах, та заради децата го правела често и не гледала празник ли е, не е ли.

Нямала представа колко е часът, когато страшен гръм разтърсил прозорците и сякаш невидим вихър я лъхнал в лицето и развял косите й. Изпищяла, изпуснала книгите и се втурнала в стаята, където били децата, Мика и Милината племеннича Лили – на сестра й Ана дъщеричката. Момиченцата дори не били уплашени, а гледали по-скоро учудено, и Лили веднага й заразправяла как, като гръмнало, поетът се метнал към Бистра и Леда, взел да ги милва и успо коява, а и Лилянка попитал дали се е уплашила. Надвесили се после всички по прозорците и видели: оскотели хора – целите посипани с вар, червен тухлен прахоляк и искрящи парченца от строшени стъкла – пищели и тичали в ужас надолу към джамията през преобърнатите сергии!...

А там горе над „Света Неделя“, това строго творение на архитекта Лазаров, дето мнозина още си го знаели „Свети Крал“, бавно се кълбял и се вдигал от изтърбушения покрив чак до небето черен облак от дим и пепел като от дяволска пещ. Облакът вече бил хвърлил тежката си сянка върху целия площад и от сянката му се стелел дъх на жупел и сяра.

И кой знае как Мила отведнъж разбрала какво ги чака, и прошепнала:

„Ах, Господи, не така!“


[3 май 2013 година, Разпети петък]

...После почнали проверките. Дошли на такава проверка и у тях. Било към полунощ след седмия ден или там някъде и всички в къщата спели, но поетът довършвал коректури някакви, та им отворил.

Бил вкиснат, че го прекъсват, но пък двамата агенти били много учтиви – чак се извинили, като чули как зад басмените завески децата се събудили от чуждите гласове и се разхленчили сънено и как майка им зашушнала тревожно и ласкаво, че няма нищо... Обяснили му, че само проверяват адресните билети на всички в София, и той им ги донесъл. И докато единият ги прелиствал и преглеждал, другият все тъй учтиво попитал дали може да запали цигара. Говорел тихо, почти шепнел, та да не събуди децата зад тънките пердета. Поетът отвърнал, че може, разбира се, и агентът извадил от джоба на пардесюто кутия „Томасян“. Предложил и на него, но поетът си предпочитал „Султание“-то от пиринчената армейска табакера...

 „Вие скоро ще имате дело – усмихнал се агентът, – нали, господин Милев...“

Поетът изкривил уста в някакво там подобие на усмивка и измърморил, че има такава работа.

„Ама вие май не ме познахте!“ – продължавал да се усмихва онзи.

Той го погледнал по-внимателно и агентът наистина му се сторил познат, но много смътно... Не си спомнял къде го е виждал, а името му пък – хич.

„Имах честта лично да ви разпиша квартирния билет... – настоял мъжът. – Миналата година... Февруари месец... Малко бяхте позакъснял, обаче аз си затворих очите, че как иначе!... Гешев – припомнил му радушно. – Никола Гешев!...“

„А, да! – възкликнал поетът. – Сещам се, естествено...“

„Вече не съм там – продължил другият, – не съм в жилищната!... Скучно е да си архивар човек... Ето нà, и вие не си спомняте кой съм... Кой ти помни чиновника...“

Казал така и махнал с ръка.

И докато говорел – зашарил с пръсти по масата с разпилените листове, шпалти и книги: уж гледал спокойно и приветливо, а пръстите му били хищни. Поетът стиснал зъби, защото това най не го понасял – някой да му рови в работите, но си премълчал заради децата.

„Ха! – възкликнал изведнъж онзи. – Може ли?“

Рекъл така и преди поетът да успее да каже каквото и да било, взел от масата пожълтяла книга, на която пишело „Reflections on the Revolution in France“.

„Едмънд Бърк?! – казал учудено. – „Записки по Френската революция“! Страхотно! Това – казал – да не е нещо първо издание?...“

Поетът отвърнал кисело, че, да – първо издание било – и че го бил намерил при едни букинисти в Лондон. После понечил да си вземе книгата, но Гешев небрежно си дръпнал ръката...

„Не спирате да ме изненадвате, господин Милев – казал. – Четете автор, който е против социалните революции... Много странно!...“

Другият агент вече бил прегледал легитимациите на поета, на съпругата му и на сестра му и го погледнал уморено, но Гешев му изсъскал да почака малко отвън и заразправял на поета, че като бил студент в Италия, също четял много за Френската революция... Та оттам знаел за реакционните теории на Едмънд Бърк.


Върнал книгата, отдето я бил взел, и после доверително прошепнал, че от всичко, свързано с Френската революция, най му било чудно как една революция е родила съвършения уред за екзекуции – гилотината! Изчел бил всичко, което успял да намери за гилотината, и бил поразен от това, че вождовете на революцията били загрижени смъртните присъди да се изпълняват някак си така... – по-хуманно някак си. Издавали стотици такива присъди, а пък искали смъртта да настъпва бързо!... Да не е като при обесването например, при което осъденият на смърт много се мъчи, преди да издъхне... Да не говорел за изгарянето на клада или разчекването с четири коня! А по това време смъртното наказание било все такова – или ще е обесване, или ще е изгаряне на клада, или ще е варварско разчекване. Само на по-първа ръка хора им отсичали главите със секира! Защото можели да си купят и милосърдие с пари...

На поета му се сторило, че дочува в шепота на оногова някаква студена алчност, но си премълчал...

„Иронията тук – продължавал агентът – е, че самият доктор Гилотен бил абсолютен противник на смъртното наказание. Обаче го викат и му заповядват да мисли и да предложи нов начин за умъртвяване... И не знам дали знаете, господин Милев, но всъщност самата гилотина като машина въобще не е построена от Гилотен. Друг я е построил – пак доктор, хирург... Антоан Луи се казвал. Този пък се обръща към един майстор на клавесини, немец, вече съм му забравил името...“

„Шмид“ – прекъснал го поетът.

„Моля?“ – стъписал се Гешев.

„Казвал се Тобиас Шмид – рекъл нервно поетът. – И не е бил майстор на клавесини, а на пиана...“

„А, така ли беше? – вдигнал вежди другият. – Вярно, че пианото и клавесинът са различни такова...

Ето нà, започнал съм да ги забравям вече тия работи... Както и да е... Та значи на седемнайсети април хиляда седемстотин деветдесет и втора година в десет чаcа сутринта направили първата проба на машината! Тъй да се рече, състояло се първото гилотиниране. И не знам дали знаете, но на изпитанието присъствал и палачът на Париж, казвал се Шарл Анри Сансон... Един вид – той да одобри машината или да не я одобри, ще върши ли работа, няма ли да върши... Ще да я е одобрил, понеже една седмица по-късно вече я използват по предназначение, така да се каже. А първият гилотиниран бил прост апашор, вагабонтин, дори не и бандит, да речеш, а джебчия или нещо такова... И знаете ли какво казва историята, господин Милев? Тълпата, моля ви се, останала страшно разочарована! Те хората нали били свикнали една екзекуция да продължава поне час, пък жертвата да се мъчи, да се тресе, да се гърчи, да се облещва, езика си да прехапва, при бесене дори да се насира, ще прощавате, а при гилотинирането – хряс! – и това беше...“

„Много интересно – взел да нервничи поетът, – обаче сега ако ме извините...“

„Секундичка – спрял го онзи. – Нека само да довърша, като съм почнал... Толкова отдавна не съм си приказвал с умен човек, та ще прощавате... Между другото – казал, – роднините на доктор Гилотен, той като умрял, тръгнали да молят правителството да се промени името на гилотината! И да не се казва повече „гилотиниране“. То и бездруго хората й викали едновременно и гилотина, и луизета, защото всички брояли за изобретател оня там Луи, а не Гилотен. Обаче от правителството им отказали. И знаете ли тогава какво направило семейството?“

„Не – изпъшкал поетът. – Какво?“

„Много просто – възкликнал уж нехайно Гешев, но очите му били мъртви. – Те си сменили името! А пък гилотина си останало – живот! Аз обаче друго бях почнал да ви разправям... Значи след като пробвали с тоя боклук, апаша, подкарали аристократите – Луи Шестнайсети, жена му Мария Антоанета, тоз, онзи, след туй подхванали и техните си хора... Въобще, започнало индустриално рязане на глави!

Само че тогава мнозина взели да разправят, че гилотинирането изобщо не е толкова хуманно. Имало доктори, които разправяли, че отрязаната глава още най-малко петнайсет минути остава жива! И сега в книгите, дето ги четох в Италия, е пълно с истории, в които очевидци твърдят, че са виждали как на отрязаната глава й се отварят и затварят клепачите, как очите мигат, как устата се отваря и затваря... – такива работи! Даже четох в една книга, че на Шарлота Корде, като й отсичат главата, лицето й изразявало недвусмислено негодувание от стореното. Това онзи, палачът Сансон го писал някъде си... Аз, естествено, ви казвам само каквото съм чел по книгите – лично не съм присъствал на гилотиниране, интересувам се чисто теоретически...“

„А аз пък друго знам – не издържал поетът. – Тази Шарлота Корде е правнучка на Корней!...“

„Нима? – зарадвал се Гешев. – На онзи Корней? Поета?!... Виж ти, виж ти... Това светът наистина ще вземе да се окаже малък, а?“

Свил рамене и дръпнал с удоволствие от цигарата. И попитал поета как я кара и какво става с „Жар“ – ще излиза ли, защото го чакал с голямо нетърпение. „Пламък“ ужасно му липсвал – точно тъй казал, че ужасно му липсвал! – и му се искало час по-скоро да тръгне „Жар“...

„Надявам се – казал бодро – да е като „Пламък“. След вашите статии – натъртил, – в „Пламък“ най ми харесваха статиите на Георги Василев. Много остро перо, много! Предполагам, че пак ще ви сътрудничи, нали?... Даже се чудя дали не можете да ме запознаете някой ден с този автор... Той нали се подписва и Шайтов?... Ужасно ми се ще да си поговоря с него!“

Поетът се сепнал, но не го показал – само изхъмкал уклончиво...

„То пък вас сега ви чака дело – рекъл съчувствено Гешев, – та едва ли ви е баш до мен. На четиринайсети май щеше да е, ако съм разбрал правилно... Аз мисля, че не е честно да ви съдят – къде пише, че тия новите поправки в зезедето трябва да имат обратна сила, не ли?... Но непременно ще дойда да ви слушам! Интересно ще бъде...“

„Да бе, интересно, дума да няма! – изпъшкал поетът. – По-добре да не беше! Но ще видим де, ще видим!...“

„Ще видим, разбира се! – казал делово Гешев и се огледал за пепелник. – Между другото, аз „Септември“ я имам. На книжка, едни приятелчета ми я донесоха. Та като ви мине тъпото дело, може да намина да ми я разпишете. Тогава ще се радвам да ме срещнете с Георги Василев, надявам се...“

И вече наистина си тръгвал, когато внезапно се сетил нещо.

„Апропо, господин Милев – прошепнал, – а пък индустриалната революция в Америка е родила електрическия стол! Аз, да ви кажа, имам чувството, че всяка революция първо изобретява уред за екзекуция, пък чак след туй мисли за закони. Не смятате ли?...“

Вдигнал шапка и си излязъл.

Поетът заключил вратата подире му, върнал се в кабинета с отрупаната масичка и стърчащата сред листи, книги и коректури пишеща машина и отворил прозореца. И като го отворил, кой знае защо му се сторило, че долавя в свежестта на прохладната априлска нощ и някакъв сладникав дъх. Не било уханието на дърветата, кипнали в пролетна резеда отсреща в градинката пред банята.

Било като миризма на леш.

И не точно на леш, а на изгоряла плът.


Hristo Karastoyanov

Hristo Karastoyanov is the author of 30 novels. His work, translated into English, Turkish and German, is characterized by an intellectual and literary nonconformity, often it is unapologetically graphic, and the author shows a fascination with the unchanging elements of humanity throughout history. Karastoyanov’s most recent novel, The Same Night Awaits Us All: Diary of a Novel (2014)—currently in its fourth printing—has enjoyed near universal critical acclaim along with its commercial success in Bulgaria. It received some of the biggest literary prizes in the country: Helikon, Pencho’s Oak, and most recently, the Elias Canetti award. The English translation of the novel is forthcoming from Open Letter Books in Spring 2017.

Izidora Angel

Izidora Angel is a Bulgarian-born writer, translator and curator living in Chicago. She has written essays and critique for the Chicago Reader, Publishing Perspectives, Three Percent, Egoist and more. For translated excerpts of the novel The Same Night Awaits Us All: Diary of a Novel, she was awarded a literary translator’s residency at Open Letter Books in New York in conjunction with the Elizabeth Kostova Foundation (EKF); Izidora was also awarded an English PEN grant, and a fellowship at Writers OMI at Ledig House in November 2015, together with the author of the novel, Hristo Karastoyanov. Her translation of the novel, supported by EKF, is forthcoming from Open Letter Books in Spring 2017.