Eireene Nealand translating Bistra Velichkova

Transitions and Translations
Introduction for Bistra Velkichova’s Stories

The transition period in Bulgaria, commonly known as the “Prehod,” or “The Changes” started on November 10, 1989, with the fall of totalitarian leader Todor Zhivkov, head of the Bulgarian Communist Party (BCP). Next came the establishment of a free market economy. Like so many other post-socialist regimes in Eastern Europe, Bulgaria found the transition to capitalism much more painful than had been expected.  A liberalization of pricing controls resulted in massive inflation. During privatization sorting out who had the rights—or more accurately. the power—to grab, steal, and take what made crime a major factor. Amidst harsh economic conditions and direct threats to safety, Bulgarians also struggled to adjust their identities in shifting social conditions.

Small, Dirty, and Sad, from which “Maximiliano” and “Rearview Mirror” are taken, is a fictionalized chronicle of Bulgaria’s difficult transition away from Communism. Largely written in the first person, the monologues of Small, Dirty, and Sad show the transition at a human level. In the everyday lives of everyday Bulgarians one finds hope and pain and remarkably diverse ways of coping. Some emigrated to the West, hoping to find salvation. Others were determined to survive in their homeland no matter what the cost. Whichever direction was chosen, uncertainty and instability were major factors. Small, Dirty, and Sad suggests that there are no right or wrong, but only human choices.

Born in 1986, Bistra Velichkova is just the right person to know this. Coming of age during the transition period, she completed her BA in journalism at Sofia University, then left to do her MA work at the University of Twente, Netherlands, and the Westfälische Wilhelms-University of Münster, Germany. She returned with a new appreciation of Bulgaria’s distinctive identity. Indeed, “Do the fish in the aquarium know it’s raining outside?,” written in 2015, might be seen as an update to Small, Dirty, and Sad.

Bulgaria, by 2015, was a member of the European Union, and well beyond the transition – or at least that’s what some report. (Bulgaria joined the European Union in 2007, but many say the transition has not ended). By now, however, Bulgaria’s stance towards the west has matured. In “Do the fish in the aquarium know it’s raining outside?” Velichkova’s narrator borrows freely from both western and communist histories, selectively appropriating what she likes. Indeed, built into a romanticized discussion of the American ’60s is a recognition that a counterculture call for “Peace, Love and Freedom,” mirrors a communism’s theoretical dreams for a communal future. Though, for Bulgaria, communist ideals are too mired in actual history to admire, that doesn’t stop the narrator from displacing the dreams of community onto another place and time. While this may lead us to conclude that the best realities are those built by words and imaginations, Velichkova’s work suggests an additional lesson to be taken from the dilemma: namely, that a tendency to look beyond the bounds of one’s country is not necessarily a betrayal. Beneath every translation, and every yearning for elsewhere, one (covertly) manages to preserve what one already has.

Do the fish in the aquarium know it’s raining outside?

To E.
A letter to a lost sister

I lose myself in you and your story. I fall in love with every single moment of your life while we talk on benches and under street lamps, at three o’clock in the morning. Or at your place, while drinking tea with rum, while you are telling me about the man who loved you, who wrote a book about the two of you. He tried to stop loving you, to stop heroin, to get clean, to make a new start. That’s why he began to drink a liter of vodka each day. Then later, while you were writing a letter to say you loved him, he jumped from the thirteenth floor. You didn’t know it was so serious. You hadn’t seen each other for months. And suddenly, without knowing why, even as we speak, it pops into your head, the last sentence of his book, “Do the fish in the aquarium know it’s raining outside?” Your eyes are wet. You ask if I want more tea. You pour it into my cup without waiting for an answer. Outside, it rains.

You tell me about your sister who is a singer in New Orleans. Her name means Dawn. She has long blond hair, tied in a braid, a wide smile. She sings in small smoky bars, and plays the saxophone, lives on the streets or in the hallway of a friend’s place, where she sleeps on a red sofa-bed on Mondays and Thursdays, during the day, when it is free, because at night and the rest of the week, if there’s a demand, she and her friend lie there with clients. Your brother’s a painter, suffers from depression. A beggar in San Francisco. I like his painting, of a sad man with warm colors and a head cut in half, yellow and red. Hung crooked. The night you were raped, you were hitchhiking. You were only thirteen. For three hours no one wanted to pick you up. You were freezing. He tried to kiss you. The first man you dared to trust.

You tell me all this late in the evening, near the lake with the lilies, while old alcoholics shout in the distance, and on the bench beside us a young couple kisses under the pale light of the street lamps; a full moon, which reminds you of your mother and father, in the evening, on the beach, in the Bay Area of San Francisco, smoking marijuana and listening to “I’d Love To Change The World” by Ten Years After, talking about spiritual experiences and getting to know the depths of the soul and mind. Later, they take LSD and hallucinate, while children bathe butt-naked in the ocean, some chasing the waves with happy shouts, others riding dogs as if they are horses.

I am falling in love with certain moments of your life! With particular events! With the days you spent with your hippie parents, during the 60s, when you lived in Golden Gate Park. You woke in the grass, your forehead and clothes wet with dew. For breakfast— marijuana. You children, of course, were allowed only one puff. Then, you’d go to some restaurant in the Haight to use the toilet and take a bath in the sink. The owners threw you out. Shouted at you. No one understood the free love. No one understood your freedom. You laughed together with your sister from your father’s second wife, and with your brothers from your mother’s first boyfriend. And with filthy clothes and muddy hands and faces, you begged on the streets and in restaurants, asking for food.

Once a year you hitchhiked together to visit your grandparents in Boston. They renounced their daughter forever, because she left college, ran away with your father and other dropouts and beatniks, to live in the streets, and in the woods, on the beach, to ruin good lives. Your grandparents didn’t allow your father to cross into their yard. Quietly, your mother herded you in. “Mom, why don’t we have a house like this? Can’t we live here?” That’s what you asked when you entered your grandparents’ luxurious home. Hearing, your grandmother threw your mother a look. She rolled her eyes and replied: “We don’t have a house like this because we have freedom.”

With your brothers and sisters you ran and chased each other around the yard while your mother picked flowers from the well-ordered garden, while your grandmother looked on with her strict gaze, making reproachful remarks: “Such irresponsibility! Take care of your kids at least! They are ragged and barefoot! Like beggars!” All the while, your mother was stringing your grandmother’s flowers into a crown, setting it on her head. Then she burst into laughter. She walked to the gate, closing the iron door behind her, turning, and clutching the bars, and looking at her home through them at the figure of her mother, concluding: “Real life is on the other side, Mom. We don’t need anything but love and freedom.” Then, together with your father you raised your thumbs on the highway and hit the road again ... Towards your new home, somewhere out there, under the clear blue sky ... The sunrise in the morning was the only sure thing in your life.

I can sit for hours and listen to your story. No matter where we are—at the fountain, on the street, at the lake, under the street lamps, at the bus stop, at night, during the day. When you are talking nothing else exists. Only your story and your past. The place, where I am now. I exist in this past of yours. It becomes mine. I have the feeling that we have met before, that we have been together much longer. We have met years ago, many years ago. In the ’60s and ’70s, somewhere on the West Coast, at the festivals in Monterey and Woodstock. I’ve seen your blue eyes sparkling in the sun and merging with the sea. I know your parents. From books and from movies. The hippies who protested the war in Vietnam! I ran out there with you, with your brothers and sisters, naked, among the boys and girls making love, not war. Those who loved each other to the sounds of the Grateful Dead and Jimi Hendrix, under the stars. Those who changed the world by changing their perception of it with drugs or simply by waiting with wide eyes for the morning sunrise, seeing things that do not exist. As we do together. We don’t exist if we don’t get into each other’s stories, exactly in those small hours during the night when it’s raining outside but we do not know it. We only see the drops on the window, flowing slowly, like someone’s tears ...

Знаят ли рибите в аквариума, че навън вали
Писмо до изгубената сестра

                                                                                                                                    На Е.

Изгубвам се в теб и в историята ти. Влюбвам се във всеки един момент от живота ти, докато си говорим на пейката и под уличните лампи в 3 сутринта. Или у вас, докато пием чай с ром, докато ми разказваш за онзи мъж, който те е обичал, написал е книга за вас. Опитал се е да спре да те обича, да спре хероина, въобще да започне на чисто. За това започнал да пие по литър водка на ден. Накрая скочил от 13-тия етаж, докато ти си му пишела писмо, че го обичаш. Не си мислела, че е толкова сериозно. Не сте се били виждали от месеци. И внезапно, без да знаеш защо, точно в този момент, изниква в главата ти последното изречение от книгата му: "Знаят ли рибите в аквариума, че навън вали?". Очите ти се навляжняват. Питаш ме искам ли още чай. Сипваш ми без да чакаш отговор. Навън вали. Разказваш ми за сестра ти, която е певица в Ню Орлийнс. Името й означава Зора. С дълга руса коса сплетена на плитка и широка усмивка. Пее по малки дървени барове и свири на саксофон. Живее на улицата и на червения диван, в коридора на приятелка, който е свободен само в понеделник и четвъртък, през деня, защото вечер и когато има хора, на него спи с клиенти. Брат ти е художник. Болен от депресия. Просяк в Сан Франциско. Харесва ми картината му с тъжния човек, с топли цветове и разрязана глава – червена и жълта половина. Виси накриво, на стената. Вечерта, когато са те изнасилили си пътувала на стоп. Била си едва на 13. Три часа никой не е искал да те вземе. Измръзнала си. Той се опитал да те целуне. Първият мъж, на когото си повярвала. Това ми го разказваш късно вечерта, до езерото с лилиите, докато стари алкохолици се надвикват в далечината, а на пейката до нас младо момче и момиче се целуват, под светлината на слабата улична лампа. Пълнолуние е. А това ти напомня за майка ти и баща ти. Вечер, на плажа, на Bay area в Сан Франциско. Пушат марихуана и слушат “I want to change the world” на Ten Years After. Говорят си за спиритуални преживявания и опознаване на дълбините на душата и съзнанието. После взимат LSD и халюцинират, докато децата се къпят голи в океана, гонят се с вълните, крещят весело, яхнали бездомните кучета наоколо като коне.

Чувствам, че се влюбвам в отделни моменти от живота ти! В отделни случки! В дните, в които с родителите ти хипари от 60-те, сте живяли в Golden Gate Park. Събуждали сте се на тревата, с капки роса по челото и дрехите. Пушели сте марихуана за закуска. За децата, разбира се, се позволявало да си дръпнат само веднъж. Отивали сте до някой ресторант на Haight-Ashbury, за да ползвате тоалетната и да се изкъпете на мивката. Собственикът ви е гонел. Викал e по вас. Никой не е разбирал свободната любов. Никой не е разбирал свободата ви. Вие само сте се смеели със сестра ти от другата жена на баща ти и с двамата братя от първото гадже на майка ти. И с мръсни дрехи и кални ръце и лица, сте просели по улици и ресторанти, и сте молели за храна.

Веднъж в месеца отивате на стоп при баба ти и дядо ти в Лос Анджелис. Те завинаги сa се отрекла от дъщеря си. Заради това, че е напуснала колежа и е избягала с баща ти и други непрокопсаници, и битници, да живеят на улицата, и в гората, и на брега. Да провалят живота си. Не позволяват баща ти да прекрачи двора им. Майка ти мълчаливо ви води. “Защо ние нямаме такава къща? И не може ли да живеем тук?”. Така си питала ти, докато сте влизали в големия, скъп дом. При тези думи баба ти е хвърляла остър поглед на майка ти. Майка ти е отговаряла: “Нямаме такава къща, защото имаме свобода”.

Вие сте тръгвали с братята и сестрите ти да се гоните из двора, а майка ти е късала цветя от от добре подредената градина на баба ти, под строгия й поглед и укорителни реплики: “Такава безотговорност! Поне се грижи за децата си! Ходят дрипави и боси! Като просяци!” А майка ти, сплитала цветята на венец и го слагала на главата си. После избухвала в смях. Тръгвала към изхода, затваряла лъскавата бяла врата с решетки, след себе си, обръщала се, хващала се за решетките и докато гледала дома си през тях и фигурата на майка си, завършвала: “Животът е от другата страна. Не ни трябва нищо друго освен любов и  свобода”. След това вдигали двамата с баща ти палец на магистралата и сте тръгвали отново на път... Към своя нов дом, някъде там под открито небе... Изгревът сутрин било единственото сигурно нещо в живота ви.

Мога да стоя с часове и да слушам историята ти. Без значение къде сме – на фонтана, на улицата, до езерото, под лампите, на спирката, през нощта, през деня. Когато ти разказваш не съществува нищо друго. Само твоята история и твоето минало. Там, където съм и аз в момента. Аз съществувам в това твое минало. То се превръща в мое. Имам чувството, че сме се срещали. Че сме били много по-дълго време заедно. Виждали сме се преди години, преди много години. През 60-те и 70-те, някъде там на западното крайбрежие на Америка, на фестивала в Монтерей или Уудсток. Виждала съм сините ти очи, които проблясват на слънцето и се сливат с морето. Познавам родителите ти. От книгите и филмите. Хипитата, които са били против войната във Виетнам! И аз съм тичала там с вас, с твоите братя и сестри, голи, сред момчета и момичета, които правят любов, а не война. Които се обичат, под звуците на Грейтфул Дед и Джими Хендрикс, под звездите и синьото небе. Които променят света, като променят възприятието си към него, с наркотици или просто с очакващи погледи към сутрешния изгрев. Като виждат неща, които не съществуват. Както сме ние с теб, които не съществуваме, ако не влезем в историите си. Точно в онези малки часове на нощта, когато навън вали. Но ние незнам това. Само виждаме капките по прозореца, стичащи се бавно, като нечии сълзи ...

Бистра Величкова

Rearview Mirror

‘Never love a wild thing, Mr. Bell,’ Holly advised …
‘If you let yourself love a wild thing, you’ll end up looking at the sky.’
– Truman Capote, Breakfast At Tiffany’s

I got married right after being discharged from the army. I don’t know how it happened so fast. Only few days after coming home, I was invited, along with my dad, to my cousins’ in a nearby village. There was a huge feast with multiple bottles of wine and long, broad tables of food. You know how it is when you return to your kin after being gone for a long time. At the table, I sat next to my cousin, lobbing jokes. All of the sudden he shot me a conspiratorial look, indicating with a glance, a girl across the table, the neighbor’s daughter. “Take her, brother,” my cousin said.  “How can I take her?” I said. “C’mon Cuz, I’ve given my heart to another. You know how it is, I can’t.” Couldn’t I? In the whirl of the night, drinks were thrown back. From one moment to the next I don’t remember what happened. I only remember that it was great fun. In the morning I awoke and what did I see? Snuggled up next to me in the bed, the neighbor’s daughter, naked as in the day she was born and gentle and fragile as a dove.  “Christ,” said I to myself. “What have I done?” No secrets exist among relatives. She was still a child—I, her first man.  “You have to take her, son!” the girl’s father said when he heard. “It’s you, or no one. You created this mess, now take the girl!”  So, that’s how it went. In more or less two weeks, we were married and moved in together. I came to love my dear Catherine. She turned out to be a good, sensible girl, and a decent housewife with skillful hands. After a year she gave birth to our son—the proud successor to his dad. Soon after a daughter arrived. We went on to become a good family. The years passed. The children were growing up. Along with them, it was as if Catherine was growing up too. When we first got together, she was still a girl, but now she was beginning to become a woman. And little by little something started to change in her. She did not like how we were living. The small town was choking her, it seemed, and not only that. She started to look beyond Bulgaria. Someone put a bee in her bonnet—the real freedom was in the West. Back in those days, you know, these were dangerous thoughts. Just the idea of escaping abroad could have thrown you into prison. But she kept nagging me to join her in her plans for escape. “Come on, Catherine! Stop fogging your head with these crazy thoughts,” I said. “You don’t want to destroy our family, do you? This is my country. Take it as it is. As for the kids, you’ll get them over my dead body!”  But it was no use. Madmen, like strong winds, can’t be stopped. My Catherine disappeared! On Easter morning she went out early, said she was going to church, and never returned. Okay, she left me...These things happen. But... the kids?! To leave her own children... Was she brave? Was she mad? I ask myself that even today … Well, but one learns to get used to anything. Twenty years have passed without news from Catherine, not a scrap. The children grew up. Don’t ask me how I managed it on my own. How they felt without a mother, I don’t dare inquire. With all the problems of that time, the daily chores, I gradually learned not to think of Catherine. As they say: what you can’t forget, you can at least try not to remember.  One night, I was coming home late from work—crushed and tired as usual. That whole day I just turned the steering wheel here and there.  It was in this same taxi that I’m driving you in now. Well, the phone rang and I was startled! At that time of day, late at night, the only call I would usually have was from my dear old mother, but she’s passed away.  Since then, rarely has anyone been calling me, and I never expected the phone to ring.  “Hello,” I said, after picking up the receiver. On the opposite end was silence—just silence. I felt, however, as if someone was breathing into the phone.  “Hello?” I repeated, half, annoyed, half scared, not knowing why. “Who’s there?” On the other end, again—silence. At this point, something clicked. Strange thoughts spun through my brain. All of the sudden a familiar voice said through sobs and tears:  “The children... How are the children?” My heart clenched. I froze and barely managed to say: “Catherine! Is that you, Catherine? Hello. Hello ... Catherine!” Unexpectedly, the connection broke and the phone went dead. Was that really my Catherine? Or was it just my imagination? I couldn’t say! And, well, I didn’t hear anything more from her. The kids are grown now. They went away too, and have their own lives. My son is thirty years old, a builder in Spain, with a family of his own. My daughter is a waitress in England. Thank god she’s left me her kid to care for. My granddaughter’s my only happiness now. It’s for her sake alone that I still drive this taxi. But I put the photos of all of them around the rearview mirror so that when I look back to see if cars are coming, I always see them, my son, my daughter, my grandchildren … Oh, yes, and there is a photo of Catherine, too. Look at her, how she smiles at me. In this picture she’s only twenty-two. It doesn’t matter that the closest people in my life are present only in these pictures. I look at them and they make me happy. Sometimes in real life they are good, sometimes not, but always, so that I don’t worry about them, they smile before me as up here. That is how I see them every day in the rearview mirror, slowly receding into the distance while I continue to drive straight ahead.

The story is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014).


- Никога не се влюбвайте в диво същество, мистър Бел - посъветва го Холи. –
[...] Ако се оставите да обикнете диво същество, накрая ще останете само с поглед към небето.

„Закуска в Тифани”, Труман Капоти

​Ожених се малко след като се уволних от казармата. Ама как стана тя - на бърза ръка! Едва няколко дена откак се бях прибрал вкъщи, и отиваме с баща ми на гости на братовчедите в съседното село. Голям гуляй, винó, софри - знаеш как е, кога се прибираш при свои хора, след дълго отсъствие! Та седим си с братовчеда на трапезата, подхвърляме майтапи, току ми се подсмихва той заговорнически и ми сочи с поглед едно девойче през масата. Съседско било, вика: ‘Земи го, брате! „’Бе как ша го взема бе, брат’чед, на друго момиче съм дал сърцето си, не мога!”Не мога ли? Завъртя се вечерта, заобръщаха се чашите, от един момент нататък какво сме правили – не помня, помня само, че веселбата беше голяма. На сутринта се събуждам и що да видя: свило се до мен на леглото съседското девойче, така както я е майка родила - нежно, крехко като гълъбичка! Бре, каква я свърших, викам си! Сред роднини скрито-покрито няма! Тя – девойка, аз - първи мъж, и баща ѝ, като разбра, вика: „Сине, трябва да я ‘земеш! Или ти, или никой! Направил си белята - вземай го момичето!”. И това беше: за има-няма две седмици се оженихме и заживяхме заедно. Заобичах си я аз, моята Катеринка – добро и сговорчиво девойче излезе. А и къщовница, и в ръцете сръчна. След година ми роди син – горд наследник на баща си. Скоро и щерката се появи. Хубаво семейство си наредихме. Минаваха годините, растяха децата, а с тях сякаш и Катеринка порастваше. Кога се взехме, тя беше още дете, а започваше да става жена. И постепенно нещо взе да се променя в нея. Не ѝ харесваше как живеем, започна да я задушава животът в малкия град. Остави това, ами и отвъд България започна да гледа. Пуснал ѝ някой мухата, че на Запад е истинската свобода. А в тия години, знаеш, това бяха страшни приказки. Само мисълта да избягаш в чужбина можеше в затвора да те вкара! А тя и мен навива на нейния акъл! Викам: „Катерино, стига си си помътвала главата с щуротии! Семейството ни ша затриеш! Това е моята родина – каквато-такава! Не мърдам оттук, а децата ще вземеш само през трупа ми!”. Но не би! Луд човек и силен вятър нищо ги не спира! Изчезна моята Катерина! Една сутрин по Възкресение излезе рано, уж за черква, и повече не се върна. Мен изостави – хайде, това как да е, но децата...! Да си остави децата! Смела ли беше, луда ли беше, и до днес все това се питам... Е, ‘секо нещо се учи, със ‘секо нещо се свиква! Двайсе’ години се изтъркóлиха, а от Катеринка - ни вест, ни кост. Децата израснаха, как съм ги гледал сам - не ме питай! Какво им е било на тях без майка – това аз не смея да ги питам! Покрай ежедневните грижи и тревоги за всичките тези години постепенно се научих да не мисля за Катерина. Знаеш, нещата, които не можеш да забравиш, можеш поне да се научиш да не си спомняш. Дори и тогава обаче не можеш да спреш миналото да напомня за себе си! Прибирам се една вечер късно от работа – смачкан, изморен, пак цял ден бях въртял волана на същото това такси, в което те возя и теб сега. Звъни телефонът и аз се стреснах! По това време се обаждаше само старата ми майка, преди да се спомине. Оттогава рядко някой ме търсеше и аз никого не очаквах. Казвам „Ало“, а отсреща – тишина. Усещам обаче, че сякаш някой диша в слушалката. „Ало? Кой се обажда?”, повторих, наполовина раздразнен, наполовина уплашен, без сам да разбирам защо. Отсреща – пак тишина. Нещо в този момент трепна в мен. Странни мисли започнаха да се въртят в главата ми. Внезапно познат глас каза през хлипове плач: „Децата... Как са децата…?” Сърцето ми се сви. Вцепених се. Едва промълвих: „Катерина! Ти ли си, Катерина? Ало, ало... Катерина!” Неочаквано връзката се разпадна и телефонът замръзна мъртъв пред мен. Наистина ли беше тя – моята Катеринка? На мене ли ми се строи така? Не мога да ти кажа! Така и повече нищо не чух от нея... Днес децата са съвсем големи. Разбягаха се и те. Синът е на 30, със семейство – строител в Испания. Дъщерята пък е в Англия – сервитьорка. Добре че поне внучката на мен остави да я гледам, та тя е единствената ми радост сега. Само за нея още въртя този волан по цял ден. Ето ги тука всички къде са! Сложил съм си ги над огледалото, та кога гледам назад дали идват коли, все тях да виждам. И сина, и дъщерята, та и внуците до тях! Ей я нá и Катеринка, гледай само как ми се усмихва. Тук е едва на 22. И нищо, че са ми само на снимка! Гледам си ги аз и им се радвам. Понякога са добре, понякога не, ама все гледат да се усмихнат за пред мен - да не се тревожа аз. Така ги гледам все в огледалото за обратно виждане как бавно се отдалечават, докато аз продължавам да карам напред.

Бистра Величкова

от сборника разкази
“Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014)



“Hey, you, what’s your name?”

“Maximiliano, but call me Max!”

The girl took a long drag on her cigarette, moved closer through the smoke in the bar.

“That’s no good. Shorten your name, shorten your luck!?


“So, what are you doing here?”

“Making plans.”

“Oh, cool! So am I!”

“Unfortunately, most of my plans are still just plans,“ Maximiliano said. His voice trailed off.  “Lately, I’ve left life to lead me. When I try to lead it, it doesn’t work.”

“Oh god, I could never live like that!” said the girl. “No matter what happens, if I don’t have plans for the future, I’m an anxious mess.”

“Well, that’s normal!” Maximiliano said. “That’s how it is at first, until you get used to it. Wait long enough and the chaos becomes routine.”

His companion thought for a moment, exhaled some smoke, and asked:

“Who are you here with? Where are your friends?”

“I’m here with everyone. Everyone’s my friend. Everyone in this bar is equally close and equally a stranger to me,” Maximiliano said dramatically.

The girl waved away cigarette smoke with her hand as if she had not heard the last remark.

Abruptly, she said:

“Well, I want to write a book!”

“Interesting! And what will you call it?”

The Women of My Life!”

“Oh, you go in for women?”

The girl smiled.

“No, no, it’s not like that. It’s something completely different. My book will tell the story of all the women in my life, those who impressed me somehow. I’ll start with my grandmother. Her story’s amazing! At the age of fifteen her future husband stole her from her father’s house and they married in secret. Off he went to war and never returned. My grandmother, pregnant with his child, gave birth to my mother, who at fourteen was raped by her stepfather. As a result, I was born. And she became a terrible lush. It’s crazy, isn’t it?” 

The girl raised her eyebrows.

“Next will be two chapters, one for each of my best friends.”

“Cool! A writer!” Maximiliano said admiringly.

“Almost! I haven’t yet written a single line!”

“Sure, you’re in the planning stages,” joked the boy. “But the chapters for your friends. What’ll you write there?”

“Oh, these will be no less interesting than the first! In one I’ll tell the story of my friend’s first love. She fell in love with a Spanish guy.  He invited her to Spain and there—romance, passion, red wine…That’s just the boring part. They started living together and, shortly after, he left her. A pretty good story, huh?

Maximiliano nodded, not quite convinced. 

“Because do you know what she did out of desperation? Started going around with any guy she met, just like that, out of spite. Then, she was invited to all kinds of parties. She began to ride around in expensive cars, you know how it goes.”

“I guess I don’t,” said the boy.

“Yeah, sure. How could you know? Well, to make a long story short, she went on to become a prostitute. And I’m grateful for it because through her story, she earned a place as a character in my book.”

“And the other?” inquired Maximiliano.

“Which other? Oh, my other best friend! Well, that’s a completely different story. A virgin nymphomaniac. Do you know what that is? You don’t! Okay, well, you can read about it in the book! Stop asking. If I tell it all, you won’t buy the book!”

Together they doubled over in laughter.

“By the way, your rolled cigarettes are terrible!” Maximiliano said.

He reached into his pocket for a store-bought one, lit it up. 

“That’s not true,” said the girl. “Store-bought cigarettes are awful. They let off too much smoke. See, yours smokes like a chimney, but look at mine. I rolled it myself!”

“Yeah, but the stink of self-rolled cigarettes lasts forever,” Max said.

“That’s what’s good about them, Maximiliano, my dear! Say, by the way, how old are you?”


“Well, you have time!”

Max looked sullen. “For what?”

“To learn how to roll your own cigarettes instead of spending money on factory-made crap, for one. Actually, you have time for everything!”

“What is everything?”  

“Successes, failures, successes, love... everything!”

“If that’s it, then I’ve already had everything,” the boy said. “J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans.*

“Oh, I get it! Someone broke your heart?”

Maximiliano looked around the walls of the smoking room. They were isolated at the back of the bar.

“Hey, check out the cool graffiti in this dump,” he said.

“Yeah, the ratty old sofa you’re sitting on makes the place even cooler!”

“Authentic misery!” said the boy.

“Yeah, what more do you need at twenty-two?” 

“What about you, how old are you?” Max asked. 

“Hey, you should know better than to ask a woman her age. But fine, I’ll tell you, my dear, because you’re nice. I’m twenty-seven.”

“Hmm, a dangerous age! Aren’t you scared?”

“Of what, Maximiliano?

“Uhh....The 27 Club? Jimi Hendrix, Janis Joplin, Kurt Cobain, Jim Morrison... You know?”

The girl laughed.

“Oh, no, I don’t think I’m talented enough to die at twenty-seven. That has not entered into my plans—at least for now. But, yes, I admit it, twenty-seven’s a precarious age. Something like a turning point in your life. Once you cross this line, you will be in the game for a long time. I mean, in life.”

“That’s dumb! No matter what we do we’re always fucked!” said Max. 

The girl took another drag of her cigarette.

“Besides this, what do you do? Do you study? Do you work?” she asked.

“I study, but I’ll never finish. I don’t even know why I’m studying. I guess because of what comes after!”

“Sure, after, those will be good times!” joked the girl. “But what’s before ‘after’ is better, you know! So you better enjoy it while you can, because ‘after’… ”

“It doesn’t matter! I don’t care, even if I have to spend the rest of my life on this dirty sofa with beer stains and vomit.”

“Oh, I get it! So what did you say her name was?” the girl asked, laughing. 


“The one who broke your heart?”

“Oh, come on, really, you’re the same as every writer. You mix up reality and fantasy and think everything should be like in your stories.”

“Unfortunately, these are things I do not mix, Maximiliano. My stories are made of realities!” said the girl. Her face was serious. “Well, if you don’t want to tell me her name, then at least tell me, was she a blonde? Those are the most dangerous, you know!”

“She has no name! You’re all the same, you, who bear the name woman,” Max said dramatically. 

“Of course, I knew it was a woman! My writer’s intuition never lies!” the girl exclaimed. “So, what happened?”

“Nothing, which is what usually happens with women. Just nothing! The women in your book—are they also bitches?”

“Hey, come on! Don’t insult my characters.”

“Characters!” Max said. “My heroine, can you really include her in your book?”

“Of course! But there must be an unusual story about her”.

“Well, here I am! How much more extraordinary of a story can one have? I was her story and she left me! Can you imagine? A girl who quits her own story?” Maximiliano said bitterly. 

“Wow!” The girl’s attention was suddenly drawn to the distorted inscription on the wall. “What’s graffitied there on the wall: ‘Only God can judge!’"

“Yes, and below that it says, ‘Jesus died for somebody’s sins but not mine...’” Max said.

All of a sudden the girl turned around and looked at him.

“Maximiliano! You have beautiful eyes!”

“So what?”

“Well, nothing, just so you know!” 

The girl took a last drag on her cigarette and put it out in the already full ashtray next to the couch.

“Well, my dear, my cigarette is done too. So, I’ll go back to my friends. But remember, never abbreviate your name, okay? Shorten your name, shorten your luck, Maximiliano!” 

*“I have more memories than if I’d lived a thousand years,” from “Spleen” in Flowers of Evil by Charles Baudelaire.  


— Ей, ти, как се казваш?

— Масимилиано, но ми викат Масимо.

— Ааа, не е добре така да си съкращаваш името! Като го съкращаваш, си съкращаваш късмета!

Момичето дръпна енергично от цигарата си:

— Иначе к'во правиш?

— Правя планове, а ти?

— Ха, яко! И аз съм така!

— За съжаление, повечето ми планове си остават само планове — провлачи тъжно Масимилиано. — Напоследък съм се оставил на живота — той да ме води. Когато аз се опитвам да го водя, не се получава.

— Аз пък не мога да живея така! — призна момичето — Каквото и да става, ако нямам план за бъдещето, ме обхваща безпокойство.

— Е, да, това е нормално! Така е само в началото, докато свикнеш. Дай му достатъчно време и съвсем скоро хаотичният живот ти става рутина!

Събеседничката му се замисли за миг и издишвайки дима, попита:

— С кой си тук? Къде са ти приятелите?

— Тук съм с всички. Всички са ми приятели. Всички в тоя бар са ми еднакво близки и еднакво никакви — драматизира Масимо.

Момичето разсея цигарения дим с ръка, сякаш не беше чула последната реплика, и каза без връзка:

— Аз пък искам да напиша книга!

— Интересно! И как ще се казва? — прояви интерес Масимилиано.

— „Жените на моя живот”!

— Падаш си по жени?              

— Не, не, за съвсем друго нещо става въпрос! — усмихна се момичето. — В книгата ми ще се разказва за всички жени в живота ми, които по някакъв начин са ме впечатлили. Ще започна с баба ми! Нейната история е уникална! На 15 бъдещият ѝ съпруг я открадва, женят се тайно, той отива на война и повече никога не се връща. Баба ми обаче е бременна от него и ражда майка ми, която пък на 14 е изнасилена от доведения си баща, в резултат на което се раждам аз. А тя се пропива. Абсурдно, нали? — повдигна вежди момичето. — Ще има и две отделни глави за двете ми най-добри приятелки!

— Яко! Писателка, значи! — възхити се Масимилиано.

— Почти! Още не съм написала дори ред от книгата!

— Ясно — засега е само план! — пошегува се момчето. — А главите за твоите приятелки какви ще са?

— Ооо, и те ще са не по-малко интересни! Ще разкажа за първата любов на едната ми приятелка. Влюби се в испанец, той я покани в Испания, а там - романтика, страсти и червено вино! Това дотук е все още скучната част на историята. Интересното започва след това. Малко след като заживяват заедно, той я зарязва. Много интересно, нали?

Масимилиано, без да е напълно убеден, кимна утвърдително.

— И тя от яд знаеш ли какво направи? Започна да излиза с всеки срещнат мъж. Ей така, от яд! Отвсякъде започнаха да я канят на вечери, да я возят в скъпи коли, нали знаеш как е?

— Май не знам — призна момчето.

— Е да де, ти пък откъде ще знаеш! Все едно де, с две думи, тя направо си стана проститутка. А аз съм ѝ благодарна, защото по този начин се класира достойно с историята си за книгата ми.

— А другата? — поинтересува се Масимилиано. 

— Коя другата? Ааа, другата ми най-добра приятелка! Ооо, тя е съвсем друг случай! Девствена нимфоманка знаеш ли какво е? Не знаеш? Е, ще го прочетеш в книгата! Стига си питал — ако ти я разкажа цялата, няма да искаш да си я купиш! —и двамата избухнаха в смях, развеселени от самоиронията на момичето.

— Между другото, свитите цигари с тютюн са ужасни! — заяви Масимилиано, запалвайки фабрично свита цигара.

— Не е вярно! — не се съгласи момичето. — Фабричните са ужасни, защото димят повече. Виж твоята как дими като комин, а виж моята, която сама съм си свила!

— Така е, но свитите оставят много по-силна миризма за по-дълго — отвърна Масимo.

— Ами, точно това му е хубавото бе, Масимилиано сладък! — присмя му се добродушно тя. — Я кажи, ти на колко си години?

— На 22.

— Е, имаш време!

— За какво? - попита намусено момчето.

— Ами да се научиш да си свиваш твои цигари, вместо да си даваш парите за готовите гадости от фабриката. Абе въобще имаш време за всичко!

— И кое е всичко?

— Успехи, провали, пак успехи, любов… всичко — обобщи философски момичето.

— Ако е така, аз вече имах всичко! — натърти момчето — J'ai plus de souvenirs que si j'avais mille ans*. 

— Ясно! Някоя ти е разбила сърцето!

— Готини графити има в тая дупка — смени темата Масимилиано, оглеждайки стените на малката стая за пушачи, в която седяха, изолирани в дъното на бара.

— Да, старото канапе, на което седиш и на което му излизат пружините, прави мястото още по-яко! 

— Яко мизерия! — иронизира я момчето.

— Ами да, какво повече ти трябва на 22?

— А ти на колко си? — отвърна на въпроса с въпрос Масимо.

— Не са ли те учили, че жена не се пита за годините? Хайде, ще ти  кажа, понеже си ми симпатичен! На 27.

— Хм, опасна възраст! Страх ли те е?

— От какво бе, Масимилиано?

— Ами… от Клуб 27?

Момичето избухна в неудържим смях.

— Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн, Джим Морисън… сещаш ли се? - продължи сериозно момчето.

— Ооо, не, не мисля, че съм достатъчно талантлива, за да умра на 27. А и не ми влиза в плановете, поне за момента. Но, да, признавам, че 27 е малко рискована възраст. Нещо като разделителна линия на живота ти. Прескочиш ли я — ще си в играта задълго. Така де, в живота.

— Пълна тъпотия! Винаги си прецакан… - каза умърлушено Масимо.

— Иначе ти с какво се занимаваш? Учиш ли? Работиш ли? — попита с интерес момичето.

— Уча, ама няма никога да завърша. Дори не знам защо уча. Предполагам, че уча за после, когато ще си търся работа.

— Хе, после е готино време! — пошегува се момичето. — Ама преди „после“ е по-яко, да знаеш! Така че се кефи, докато е време, че после...

— Все ми е едно! Не ми пука, дори и да прекарам остатъка от живота си на това канапе, до тия петна от бира и повръщано!

— Аха, ясно! И как се казва? — подсмихна се многозначително момичето.

— Кой?

— Е, тази, дето ти е разбила сърцето?

— Ама ти наистина си като всички писатели: смесвате реалност и фантазия и мислите, че всичко трябва да бъде като в разказите ви?

— За съжаление, не ги смесвам, Масимилиано: реалността е в моите разкази! — отвърна сериозно момичето. — Добре, не искаш да ми кажеш името! А руса ли е? Тия са най-зли, да знаеш!

— Няма име! Всички сте едни! Казва се Жена — отсече драматично Масимо.

— Естествено, че се казва Жена! Женската ми интуиция никога не ме лъже! — възкликна момичето — И какво стана?

— Нищо. Както винаги става накрая с жените. Едно ни-що! Твоите жени от книгата и те ли са такива кучки?

— Ааа, моля, моля! Няма да ми обиждаш героите!

— Герои! — натърти иронично Масимо. — Моята героиня можеш ли да я включиш в книгата си?

— Разбира се! Но трябва да има някаква необикновена история около нея.

— Е, ето ме! Колко по-необикновена история от мен може да има! Аз съм нейната история и тя ме заряза! Представяш ли си? Да зарежеш собствената си история? —  възкликна с горчив сарказъм Масимилиано.

— Я-я, какво пише на онзи графит отсреща? — вниманието на момичето беше внезапно привлечено от разкривен надпис на стената: „Само Господ може да ме съди!”.

— Да, а по-долу пише: „Господ е умрял за нечии чужди грехове, но не моите…” — забеляза на свой ред Масимо.

Тя се обърна рязко и го погледна:

— Масимилиано! Имаш хубави очи!

— И какво от това?

— Ами нищо, просто да си знаеш! — момичето дръпна за последно от свитата цигара и я изгаси в препълнения пепелник до канапето. — Хайде, приятелче, на мен ми свърши цигарата и изчезвам при другите. И никога не си съкращавай името, нали се разбрахме! Съкратиш ли го — съкращаваш си късмета, Масимилиано!

*          „Аз имам повече спомени, отколкото ако бях живял хиляда години”, из стихотворението Spleen от стихосбирката „Цветя на злото” на Шарл Бодлер — б.а.

Bistra Velichkova

Bistra Velichkova was born in 1986 in Sofia, Bulgaria. Her first book, Small, Dirty and Sad, a collection of short stories, won first prize at the National Contest for Debut Literature in Haskovo. Previously her stories, poems and essays have appeared in Granta. Her works—short stories and poems—have appeared in the literary newspapers Literaturen Vestnik, Starshel, Trud; in the magazines Granta, LIK, Vagabond, LiterNet, Crosspoint, Dictum, Public Republic, and Fakel, among other places.

Eireene Nealand

Eireene Nealand was a 2014–2015 Fulbright Fellow in Sofia, Bulgaria. In 1993, she traveled to Bulgaria to intern for the US Embassy during Bulgaria’s transition period. She returned to Bulgaria in 2008 for a Fellowship to the Elizabeth Kostova Sozopol Fiction Seminars. With Megan Lueneburg and Priscilla Howe, she is currently at work on a picture-storybook, Nest, about the ebb and flow of populations into and out of Bulgarian villages.